В Държавното обществено осигуряване системата е разходно-покривна, т.е текущите приходи в НОИ служат за изплащане на текущите пенсии от НОИ. По отношение на частните пенсионни фондове – там има лична партида, в която човек внася осигурителни вноски и към днешна дата при нормални условия първа категория труд това са 5%. Тези фондове трябва да управляват парите, съответно да носят определена доходност, и на базата на натрупаните средства в личната партида, следва да изплащат пенсии, според това, което човек е избрал – дали пожизнена пенсия, дали пенсия за някакъв период от време, дали иска да си изтегли сумата. Например, жена с около 20-годишен трудов стаж, след като са й направени всички удръжки, такси и е била по майчинство, има натрупване по партидата си 12 000 лева. Нещата не звучат добре, две пенсии са по-малко от една.
Няма хипотеза, при която пари за пенсии може да няма. Докато има държава, ще има и пенсии. Към дадения момент също няма хипотеза да няма втора пенсия, но има вероятност тази пенсия да е много по-ниска, в зависимост от това как са инвестирани тези пари, каква доходност носят, колко удръжки и такси прибира пенсионно-осигурителното дружество и какво има натрупано по личната партида. Дори, ако приемем варианта, който се разгледа в Народното събрание, си направих една сметка при консервативен фонд с около 2% брутна годишна доходност след 40-годишен трудов стаж, човек ще има в личната си партида натрупани около 18 работни заплати.
Голяма част от парите изчезват, защото има прекалено много такси и удръжки. Едно от нещата, срещу които се борим, е удръжката върху всяка осигурителна вноска, която прибира пенсионно-осигурителното дружество, тъй като тя реално погледнато не извършва дейност, парите се събират от НАП и се превеждат на съответното пенсионно-осигурително дружество.
След това имаме такса върху нетните активи и такса върху доходност. Тоест, ако те са изкарали нещо от тези нетни активи, се слага още една такса. При това положение се гарантират печалбите на пенсионно-осигурителните дружества, но не се защитават в максимална степен правата на осигурените лица.
Мултифондовият модел няма да реши проблема с ниските пенсии. Гарантирана минимална доходност – няма такова нещо в закона. Каква е гаранцията за мен? Какъв е моят мотив аз да внасям в частен пенсионен фонд? В този случай би било по-разумно да се влагат парите в ДОО, или ако съм сив и черен сектор, ще си купувам имоти и ще разчитам на наеми, няма да разчитам на пенсионни фондове.
Въпросът е как частните пенсионни фондове да накарат хората да имат интерес да инвестират в тях. Те го правят през закон със задължителност, която не гарантира на хората поне някаква минимална пенсия и осъвременяването й във времето. От Кодекса за социално осигуряване се премахва техническият лихвен процент, гарантиращ актуализиране, т.е няма да има гаранция.
Целият риск се прехвърля върху осигуреното лице, а пенсионният фонд има право да прибере печалбата си, което за КТ „Подкрепа“ е абсолютно неприемливо. Това е червена линия. Какво се случва, ако инфлацията надвиши над 10%, а доходността е под този процент, какво става при резки промени на пазара. Винаги трябва да се покаже какво се случва с парите на хората при една криза, защото става дума за нещо дългосрочно и задължително осигуряване. И да оставиш хората и да кажеш рискът е ваш, не звучи сериозно. Другото, което е важно – автоматичното разпределение – хората до 50-годишна възраст автоматично да се разпределят в динамичен, или високорисков подфонд. Защо?
В момент, в който имаме вътрешна политическа и външна геополитическа несигурност, икономически сътресения, които се очакват да се случат, и с правителство и парламент в оставки, отчитаме две големи грешки – едната видяхме какво стана с бюджета на държавата за 2026, втората – промяната в КСО. Пенсионна реформа, която касае 40 години напред – изведнъж се вади нещо изпод дюшека и припряност по отношение на приемането в Народното събрание и Министерския съвет. Защо? Това навежда на мисълта, че пак има нещо гнило в цялата работа. Защо бързаме толкова, при положение че е важно за всеки един българин?
Правилното решение, е да не се приема в момента. И второ, да се направи досататъчно добро обществено обсъждане, добри финансови анализи, на това, което се предлага в момента, за да се види какво точно се случва с парите на хората.
Не е правилният път в момента в мътна вода да се правят съществени промени, които касаят дълъг период от време и касаят всеки един в държавата. Обикновено в мътната вода потърпевши се оказват работещите – по сметки, които правим в момента. Техният интерес не е защитен. За масовия български работещ е по-добре моментално да си прехвърля парите в държавното обществено осигуряване – поне ще има гаранция колко ще му е минималната пенсия и че всяка година тя ще се актуализира.
Понеже това са задължителни осигуровки, трябва да има някакви по-простички правила, разбираеми за хората и гарантиращи им достойна пенсия.
Минималната пенсия по едно време дори беше под линията на бедност. В момента е малко над линията на бедност, но това не означава, че това е адекватно. Едно от основните неща, които трябва да се обсъдят не са частната пенсионна система, а Пътната карта за пенсионната система. Искаме промяна на самите формули, по които се изчисляват пенсии.
Цялото интервю на Стефан Кунчев с Атанас Кацарчев в предаването „12+3“ по БНР може да слушате ТУК.
Източник: БНР