Еврозоната се намира в ситуация на криза, както разкриха сътресенията, свързани с гръцката криза, спекулациите с държавни дългове, различията в гледните точки на правителствата и Европейския Спасителен План, одобрен през месец май тази година. Тази криза засяга основните характеристики на Европейския съюз (ЕС) и на стойността на Еврото.

ЕВРОТО жертва на Европейския съюз

Еврото среща едно основно противоречие: това е единната валута на група от държави, конкуриращи се помежду си. Европейският съюз е създаден с Акта от 1986 г., на база на конкуренцията между социални и данъчни системи и между ниско социално и данъчно развитие. Икономическият и Валутен Съюз (ИВС) създава единен пазар с единна валута, но това от своя страна е и причина за оформянето на една хетерогенна група, чиято разнородност се покачва още по-драстично с разширяването на ЕС през 2004 г.

Вместо да се бори с тази разнородност посредством европейската публична политика, което би позволило иницииране на процес за конвергентност, европейските институции и правителствата на страните-членки предпочетоха, осланяйки се на тези различия, да насърчават водене на политика на социален и фискален дъмпинг. Резултатът от този метод ще е увреждане на икономическите територии на държавите-членки.

На този етап биха могли да бъдат разграничени в четири основни групи:

Страните от Централна и Източна Европа (ЦИЕ) приеха модел на развитие, основан на ниски разходи за труд; средно 7 пъти по-ниски, отколкото в ЕС-15. Това им позволява да привлекат чужд капитал (393 млрд. долара през 2007 г.) и да увеличат своя износ. Вътрешното потребление бе подкрепено от значителен ръст на частните кредити, които през 2007 г., например представляваха 65% от БВП (Брутен Вътрешен Продукт) в Унгария. Този дълг е деноминиран основно в Евро, а не в национална валута на държавата.

Втората група страни включва Испания, Ирландия и Великобритания. Въпреки че, всяка от тези държави има свои собствени характеристики – значението на недвижимите имоти в Испания, на финансовия сектор във Великобритания – тези страни са приели икономически модел, основаващ се на задълженията на домакинствата. Така че във Великобритания, задълженията на домакинствата са по-високи от тези на САЩ – достигнаха 140% от разполагаемия доход през 2007 г.

Третата група се състои от Португалия, Италия, Гърция. Тези страни нямат сходни характеристики, както например в Италия се наблюдава нисък бюджетен дефицит, 2.8% от БВП през 2008 г. Но те имат твърде сериозни задължения към пазарите – италианският държавен дълг достигна 105% от БВП през 2006 г. – а имат и висок търговски дефицит.

Франция заема междинно положение между тази и четвъртата група, включваща Германия, Австрия и Холандия, които генерират положителен търговски излишък. Поради важността на Германия за европейската икономика, политиката й е от решаващо значение. Още от началото на 2000 г. Германия води политика на строги икономии и ограничения и изземване на социални права (реформи от времето на Hartz IV), прилагани от социалното демократично правителство, което доведе до спад в реалните заплати и значително увеличение в несигурността на работните места.

Днес, 14% от немското население живее под прага на бедността. Разходите за заплати в номинално изражение (без приспадане на инфлацията) са нараснали до 9,5% в Германия между 1995 и 2006 г. на фона на 49% във Франция и 56% в ЕС-15. Докато между 2000 и 2007 г., делът на заплатите в добавена стойност остава относително стабилен във Франция, той спадна с около 5 процента в Германия.

Тази антисоциална политика намали вътрешното търсене и това доведе до един много съществен ръст на немския износ, който представлява 47% от БВП през 2008 г. В сравнение с около 27% в страни като Франция, Италия и Обединеното кралство. Германският износ се проявяват главно в ЕС и особено в Еврозоната. Немският износ се усвоява основно от ЕС и особено от Еврозоната. Германия завоюва дял от пазарите на своите европейски партньори. Ако всички европейски страни бяха наложили същата политика на икономии на вътрешното търсене чрез компресиране на заплати с цел износ към съседите си, от една страна това щеше доведе до значителна икономическа депресия, а от друга – нито една държава нямаше да успее да разшири пазарния си дял.

През последните години Германия се облагодетелства от силната европолитика, провеждана от ЕЦБ. Немският износ в рамките на Еврозоната бе напълно безразличен към нестабилността на Еврото. Чрез немските вносители на стоки и компоненти, произведени от немски фирми, които се установиха в развиващите се страни, се възползваха от силната стойност на Еврото.

Това не-сътрудничество в политиката, провеждана от Германия изигра главна роля за избухването на финансовата криза през 2007 г.
По този начин ЕС и ИВС изпадат в положение на несигурност. На лице е валутен федерализъм с единна валута и наличие на Централна банка, ЕЦБ и обща валутна политика. Но единната валутна политика се налага в страни, които са в твърде различни ситуация една от друга от икономическа гледна точка. Отказът от процеса на хармонизация на данъчното облагане и на социално-икономическите политики във всяка една държава е извън правилата на Пакта за стабилност, следователно липсата на европейски механизъм за солидарност и нищожния европейския бюджет с таван от 1% от БВП, оформиха Еврото като вид незавършена валута. Въпреки че Еврото и инструмент, предназначен единствено за улесняване на търговията и финансовите операции, то страда от политическия и социален дефицит. Несигурността на ИВС предполага едно неефективно приложение на Еврото.

ЕЦБ – основен виновник

Според европейските договорености, ЕЦБ е независима от всякакви политически и извън всякакъв бил той и демократичен контрол, за разлика от Централната банка на САЩ, Федералния резерв и Федералната Резервна Система (ФЕД), която се отчита пред Конгреса. Голямата част от валутната политика е далеч от обществен дебат и гражданско обсъждане. Целта на Европейската централна банка, определена чрез европейските договорености, е стабилност на цените, отново за разлика от ФЕД, която като крайна цел си е поставила и постигане на заетост. Договореностите не дефинират какво представлява ценова стабилност. Така че, на ЕЦБ бе дадена възмосността сама да определи и да си постави за цел постигане на не повече от 2% инфлация. Подобно равнище, наложено от ЕЦБ, не съответства на нито една реална икономическа потребност. Това доведе до високи лихви, които забавиха икономическата активност, а оттам и заетостта. Нещо повече, това доведе до надценяване на Еврото спрямо долара и спрямо валутите повече или по-малко, свързани с него, в това число и китайската парична единица, което от своя страна навреди на износа извън Еврозоната в редица страни.

В пика си на глупост и неразбиране, през юли 2008 г., няколко седмици преди избухването на финансовата криза, когато рецесията вече чукаше на вратата, ЕЦБ повиши основния лихвен процент (т.нар. цена на парите) до 4.5%, за да се бори срещу несъществуваща инфлация. ФЕД вече беше обявила позицията си „против“ процеса на рязък спад на лихвени проценти. В следствие, ЕЦБ реши да понижи равнищата, но го направи неохотно и твърде бавно.

Подробното разглеждане на ситуацията, докато кризата все още е в ход, би могло да бъде много поучително, за да се разбере кой действително се е възползвал от валутната политика на ЕЦБ. ЕЦБ показва стандартен ръст в предлагането в ЕС с 4, 5% годишно: 2,5% на година за покриване на средния ръст на БВП на ЕС и 2% за инфлация. Но тези индекси нарастват с твърде бърза скорост (10,9% годишно през май 2007 г.). Приносът на този растеж е много различен в зависимост от компонентите на паричното предлагане (М3).

Начинът на плащане (M1), монети, сметки представляват 47% от паричното предлагане, но допринасят само с 31% за общия растеж. Инвестициите (M2-М3) представляват 38% от паричната маса и участват с до 44% в общия растеж. Финансови активи, издадени от банки (М3-М2), участват с до 25% в увеличението. Това показва, че 69% (44+25) от нарастването на паричното предлагане се дължи на растежа на финансовите активи.
Имаше силна тенденция за създаване на пари, от което се облагодетелстваха с финансовите активи и което отговаря на Финансовия балон, предшестващ кризата. ЕЦБ, която се фокусира предимно над стабилността на цените на стоките и услугите, счетоха за нормална инфлацията на финансовите активи.

Финансовите пазари

Европейските договорености забраняват на ЕЦБ да отпуска заеми на държави. По тази причина, страните са длъжни да получат финансиране само от банки и други институционални инвеститори. Докато създаването на Еврото позволи създаване на подобни равнища на лихвените проценти на заемите, които държавите вложиха във финансовите си пазари, то кризата значително ги промени. До лятото на 2008 г., различията в лихвените проценти се появиха и сред европейските страни. Германия заема за 10 години с лихва от около 3%, Франция с малко по-висока, но този процент достига до 12% в Гърция през май 2010 година. Сега финансовите институции могат да бъдат рефинансирани от ЕЦБ с лихва, разбиваща конкуренцията в размер на 1%, в замяна на обратно изкупуване на финансови активи.

Европейският план за стабилизация, приет през май 2010 г., не успя да намали тези различия. На 20 септември, 10-годишните лихви бяха в размер на 6.5% за Ирландия, 6.4% за Португалия и 11.6% за Гърция. Спекулациите продължават въпреки създаването на Европейски фонд за стабилизиране, включващ Международния валутен фонд със сума в размер на 250 милиарда евро и Европейската комисия с 60 млрд. евро. Този фонд ще се финансира чрез заеми на капиталовите пазари за 440 милиарда евро. Тази сума вероятно ще бъде недостатъчна ,в случай на нападки срещу публичните дългове на много държави. Правителствата продължават да се оставят доброволно в ръцете на пазара. Правителствените дефицити, които избухнаха рязко, заради финансовата криза, предизвикана от финансовите пазари, ще продължат да бъдат захранвани чрез същите пазари.
Всъщност, ЕЦБ не закупува директно държавни облигации. Когато е необходимо да ги откупи за финансови институции, може просто да го направи на „вторичния пазар“. Това се прави, за да им даде гаранция, че тези облигации ще бъдат сигурни, независимо от ситуацията. Финансовите пазари ще продължат да се рефинансират на 1% с ЕЦБ и да отпускат заеми на страни със значително по-високи лихви. Правителствата не са определили дори едно максимално допустимо равнище на лихвените проценти, при което Стабилизационния фонд да се намесва автоматично, което поне би забавило процеса на спекулиране.

Освен това, опитвайки се да избегне реализиране паника във връзка с публичния дълг и инфлацията, ЕЦБ, за разлика от ФЕД или английската банка, „стерилизира“ своите покупки на държавни ценни книжа на паричния пазар. Това в комбинация с отказа да участва във валутния пазар, води до рязко покачване на Еврото спрямо долара (отчетено е повишение със 7% през месец септември), но и спрямо Швейцарския франк, Японската йена и всички тези страни, участващи във валутния пазар с цел предотвратяване на прекомерно поскъпване на валутите им. Докато на теория, въпросът за политиката на обменния валутен процент е задължение на Съвета, и по този начин на представителите на различните държави, в действителност, контролът е в ръцете на ЕЦБ, която счита, че обменните курсове на валута трябва да се определят от пазара.

Икономии за всички

Създаването на Европейски план за стабилизиране е придружен от обявяване на общи икономии под егидата на МВФ. Публичните дефицити се използват като претекст за истинско социално източване. Въпреки това, експлозията в дефицитите се дължи основно на кризата. Ако ситуациите бяха диференцирани според определената страна, бюджетният дефицит на Еврозоната, който е бил 0.6% от БВП през 2007 г. се увеличи до 7% от БВП за 2010 г. По същото време държавният дълг нарастна от 66% до 84% от БВП. Ето защо се оказва, че правителството прави така, че хората да плащат цената на кризата.

Освен поради кризата, увеличаването на публичния дефицит се дължи главно на революцията в данъчното облагане, продължаваща вече около 25 години. Тя се изразява в по-нисък корпоративен данък, особено при по-големите предприятия, мултинационалните компании, както и при най-богатите домакинства. А тук може да се добави и фактът, че не се обръща достатъчно внимание на данъчните измами, които използва, включително употребата на различни ниши за избягване на данъци. Това доведе не само до все по-лошо разпределение и по-несправедливо данъчно облагане, но и до относително намаляване на държавните приходи, като в същото време, разходите за социална защита са били като цяло стабилни.

Освен това друг фактор, който играе ключова роля е изплащането на лихвите по дълговете. От 1980 г. насам реалният лихвен процент (след спада на инфлацията), определен от централните банки е по-висок от темпа на растеж. Това беше първоначално ключов елемент в процеса на финансиализиране: защо да инвестираме в производствената икономика, когато можем просто да почакаме изплащане на пенсията? Но това също увеличи механичната тежест и отражение на дълга в БВП. Това е т.нар. ефект на „снежната топка“.

Прилагането на плановете за налагане на строги икономии във всички европейски страни могат само да доведат до глобална рецесия, особено след като икономиките на държавите от ЕС са напълно интегрирани, над 80% от стоките, консумирани в Европа се произвеждат в Европа и след като европейските страни са основни клиенти и основни доставчици на други европейски страни. Това бе подценено и забравено от либералите, които вземат за пример някои страни (Канада, Швеция, Израел), които през 1990-те, са приложили драстични планове за икономии и ограничения и след това са отбелязали значителнен ръст в икономическото си възстановяване. Но това са изолирани държави, които са били в състояние бързо да спечелят конкурентоспособност и да изпреварят останалите.Това може да не се случи на европейските страни, които всички водят едновременно една и съща политика на намаляване на публичните разходи. Рецесията ще продължи, ключът, вероятно с още по-тежки дефицити, а данъчните приходи биха могли да спаднат с по-бързи темпове дори от свиването на разходите. Това се случи в Латвия, която отбеляза ръст в бюджетния си дефицит през 2009 г., въпреки мерките, наложени от МВФ.

А сега на къде?

Ние споменахме за действията само във финансовата и във валутната сфера. Целта е да накараме ЕС да влияе на финансовите пазари.

1) ЕЦБ трябва да бъде в състояние да финансира бюджетните дефицити, но под демократичен Европейски контрол (осъществяван от Парламента и Съвета). Това е с цел да се реализират, поне отчасти, публични дефицити.

2) Публичният дълг трябва да бъде преструктуриран. Обслужването на дълга трябва да бъде ограничено до определен процент от БВП, и извънредно високите лихвени проценти да бъдат предоговорени при създаване на възможност за окончателно анулиране на дълга.

3) Финансовите пазари трябва да бъдат строго разпределени и особено стриктно да се разграничават депозитните от инвестиционните банки.

4) Финансовите транзакции трябва да бъдат ограничени само до тези, които отговарят на нуждите на производствената икономика и трябва да бъде забранени редица финансови продукти.

5) Нужен е специализиран данък върху финансовите транзакции, което от своя страна ще намали спекулациите.

6) Политиката за обменния курс следва да бъде отговорност на правителствата от Еврозоната, а ЕЦБ трябва да предприеме превантивни мерки за предотвратяване на ситуация, в коята Еврото се надценява спрямо останалите валути.