След успешното спасяване на банките и приемането на първата вълна от икономически мерки за възстановяване, органите на Европейския съюз и неговите страни-членки започнаха да налагат някои драконовски и напълно антисоциални планове за икономии още в началото на пролетта на 2010 г. Тези мерки и планове произтичат от все по-координирана политика на равнище ЕС, която навлиза в своята нова фаза с помощта на „Пакта Евро Плюс“ и на още „по-разширения спасителен план“. Маскирани като неразделна част от борбата срещу „макроикономическите дисбаланси“, ще бъдат въведени някои нови механизми. И по-конкретно, може да се каже, че това представлява нещо като „усмирителна риза по отношение на заплатите“, което от своя страна поставя под въпрос автономията на социалните партньори (един от стълбовете на „европейския социален модел“), от друга страна вдига пенсионната възраст в европейските държави, а също въвежда и законодателство по отношение ограничаване на националните дългове. Тази политика не само ще има драматични социални последствия, но и поставя икономиката в ситуация на задънена улица, което подлага еврото на огромен риск.

На своя конгрес в Атина през месец май 2011 г. Европейската конфедерация на профсъюзите (ЕКП) потвърди противопоставянето си срещу преобладаващите понастоящем неолиберални икономически политики и за пореден път призова към промяна в това отношение. Единственият възможен начин, по който еврозоната може да излезне от кризата е комбинация от мерки, насочени както към стимулиране на икономическия растеж, така и към постепенно намаляване равнищата на дълговете и на макроикономическите дисбаланси. ЕКП призовава към „Нова по-социална и по-зелена договореност“, състояща се от мащабен инвестиционен план, от издаване на еврооблигации, от осигуряване на по-ниски лихвени проценти от страна на Европейската централна банка (ЕЦБ), както и от ниски въглеродни емисии на индустриалната политика и всичко това трябва да бъде подкрепено от фискални реформи, включващи данък върху финансовите транзакции. Що се отнася до Гърция, вече стана ясно, че няма да успее да се измъкне от този порочен кръг, без наличие на един наистина значителен възстановителен план, финансиран от ЕС в рамките на идеята за оказване на помощ на държавите, изпаднали в бедствено положение. ЕКП призовава също за задълбочено преразглеждане и преправяне на Пакта „Евро плюс“, особено в частта му, свързана със заплащането и пенсионните мерки.

Мобилизация с цел борба срещу социалното задушаване

За да подкрепи тази алтернативна икономическа програма, ЕКП проведе четири европейски дни на действие само през последните две години. Бяха организирани множество демонстрации и стачки, разпределени равномерно в много европейски държави, но те не успяха да създадат достатъчно силен натиск, който да успее да спре неолибералната лавина. По време на отминалите дни на „социалдемократичен компромис“, под председателството на Ж. Делор, протести от този размер биха били една добра причина за стартиране на преговори. Днес ситуацията вече не е такава. Нито органите на властта на ЕС, нито тези на държавите-членки се водят от протестни действия. Вярно е, че междувременно европейското синдикално движение успя с най-бърза реакция да наложи някои правни разпоредби, които за съжаление бяха заличени от Пакта „Евро плюс“, но по-важното в случая е, че анти-социалното напрежение не спада, подхранван от националните планове за икономии. В същото време някои от стълбовете на „европейския социален модел“ са положени на безмилостна атака. Показателно за този факт е отказът на политическите органи на ЕС да коригират прецедентите, създадени от Съда на Европейските общности (СЕО), при случаите Laval, Viking, Rüffert и Люксембург от 2007/08 г. Чрез тези свои решения Съдът на Европейските общности поставя под въпрос основните принципи на социална Европа, като например предимството на основните социални права над икономическите свободи на вътрешния пазар, като принципа за равно заплащане при еднакъв труд, правото за провеждане на стачка с цел борба срещу дъмпинга в заплащането, както и автономията на социалните партньори.

Европейският синдикализъм на кръстопът

„Социална Европа“ е поставена в ситуация на огромен натиск. Ясно е, че нищо няма да се промени, освен ако стачните и политически действия, координирани на европейско равнище, не постигнат неочаквани резултати. И все пак, в самото начало на кризата синдикатите заеха отбранителни позиции за борба в рамките на националните законодателства. Очевидно е, че синдикалните усилия, насочени към европейска мобилизация, са крайно недостатъчни. Дори и 80-те хиляди души, маршируващи в Брюксел вече не оказват толкова голямо влияние.

Настъпи време да преразгледаме стратегията си, освен ако не искаме да изглеждаме безпомощни и незабележими. Текущият дебат по този въпрос в рамките на лявото политическо пространство и синдикалното движение, навежда към появата на две основни теми. Първата от тях застъпва идеята за „политики на ренационализация“. Тези, които подкрепят една подобна „резервна стратегия“, твърдят, че единственият начин за справяне със ситуацията и за реалистичен отговор би било да се създаде устойчивост на мрежите за защита на социалната държава в националните рамки.

Другата основна тема се застъпва за „офанзивна стратегия“ на европеизираните социални борби. Техният аргумент е, че единствената положителна алтернатива е количествен и качествен скок към съвместни политически действия и мобилизация из цяла Европа. Но дните, в които все още може да бъде организиран и реализиран успешно един подобен скок, се броят на пръсти. Съществува сериозен риск Евро пактът, заедно с всички тези планове на строги икономии, да предизвика толкова увеличен дисбаланс между и вътре в самите държави, че социалното и политическо напрежение да се покачи до степен на непоносимост, особено поради възхода на популистките сили. Вече нарастналото напрежение сред синдикалните конфедерации в Европа и сред различните конфедерации в рамките на отделните държави (като например в Италия) разкри, че подобно развитие на ситуацията би могло да доведе до катастрофална парализа на работническото движение.

Инструменти за европеизация на социалните битки

Стачките и мобилизацията през последните две години в различни европейски страни са довели до появата на нови изисквания, нови форми на действие и нови алианси, от които могат да се извлекат полезни уроци за европеизацията на синдикалните мрежи за съпротива. В същото време, съществуват и други пътища, по които може да се достигне скокът, описан по-горе. На конгреса на Европейската конфедерация на профсъюзите бяха обсъдени две предложения за кампании с реален потенциал да стартират ефективно координирана контра-офанзива.

Едно от тези предложения се отнася до реакцията към понастоящем водената неолиберална икономическа политика. Тя се базира на гореспоменатата алтернативна икономическа програма на ЕКП, на по-добра координация на политиките по договаряне, както и на офанзива за европейска политика за минималната работна заплата и срещу застрашаване на работните места. Капацитетът за провеждане на стачка на работното място трябва да бъде по-силно използван в подкрепа на постигане на европейските искания. На конгреса на ЕКП бе прието предложение от испанските конфедерации CCOO и UGT, призоваващо към сериозна проверка на изпълнимостта на координирани удари или обща европейска стачка. Ясно е, че политическа воля все още липсва, но това със сигурност ще се промени, ако натискът и страданието продължават да нарастват.

Второто предложение, озаглавено „равно заплащане, равни права“, има за цел да даде нов тласък на борбата за правата на работещите, които са атакувани във почти държави, както и да насърчи борбата срещу дъмпинга в заплащането. В подкрепа на тази кампания швейцарската федерация на синдикатите предложи стартирането на Европейска гражданска инициатива (ЕГИ), озаглавена „Европа без дъмпинг в заплащането. Основните социални права с приоритет пред икономическите свободи“. Съгласно новия Договор от Лисабон, гражданите могат да подават петиции до европейските органи относно нови политики или законодателство, само ако са събрали поне един милион подписа. Една подобна ЕГИ ще цели да даде на ЕС време да въведе законодателни мерки, необходими за гарантирането, че основните социални права се ползват с предимство и са приоритет пред икономическите свободи и това да бъде задължитено приложено в целия Европейски съюз.

Стартиране на такава една подобна инициатива ще даде възможност за широка информираност и мобилизация на работещите хора за правото им на обединяване не само в страната им, но и в цяла Европа – нещо, което досега бе невъзможно. Всички други социални движения и политически сили, които споделят загрижеността ни за бъдещето на социална Европа, могат да се присъедният към ЕГИ. На конгерса на ЕКП бе прието това второ предложение, което работна група трябва да оформи до края на тази година. Но това не дава ясно зелена светлина за подобна кампания като ЕГИ. Резервите идват от страна на държави като Франция, Великобритания и Италия, чиито синдикални конфедерации твърдят, че нямат традиция за събиране на подписи като инструмент за постигане на синдикални цели. Те подценяват потенциала на гражданската инициатива като инструмент за децентрализирано повишаване на осведомеността и за оказване на политически натиск за постигане на крайната цел в европейски мащаб.

Конгресът на ЕКП би могъл да изпрати ясен сигнал за провеждането на мащабна политическа и синдикална европейска контра-офанзива. Липсата на енергия и желание да се тръгне по този път вероятно се дължи на силата, с която синдикатите в някои страни бяха засегнати и отслабени. Въпреки това, тя би могла да бъде подходяща реакция на ескалиращите постоянно предизвикателства и по този начин вече прекалено засегнатите и понасящи много загуби хора, дори и да не искат, ще осъзнаят, че нужната социална и политическа повратна точка не може да бъде постигната без засилване на синдикалните политики и извън националните граници на държавите. Това изисква обединяването в общ алианс на всички заинтересовани социални движения и политически сили. Бъдещето на социална Европа и процесът на европейска интеграция е заложено на карта.

Авторът на статията е Национален Секретар на швейцарската Конфедерация Unia и Вице-президент на Международната организация на работещите в строителния и дървопреработвателния сектор (BWI). Той представлява и швейцарската синдикална конфедерация SGB/USS в Изпълнителния Комитет на ЕКП.