На прага сме на новата учебна година и в българското общество цари традиционното вълнение, свързано с 15 септември – дата светла, тържествена и близка до сърцето на всеки български гражданин, един от най-популярните празници в националния ни календар. Този ден носи трепета и емоцията от срещата с училището и първия училищен звънец.

От десетилетия няма българско правителство, което да не повтаря мантрата колко са важни нашите деца, как образованието трябва да е приоритет. И днешната изпълнителна власт тръби, че с новия училищен закон ще бъдем в крак с образователните системи и постижения в Европа и ако нещо не сработи реформата, е виновен екипът на МОН.

Ударно, по стахановски, образователното министерство ентусиазирано и бодро изпълнява и обяснява „достойнствата“ на новия закон за предучилищното и училищно образование, поставяйки в центъра на системата учителя, педагогическия специалист, който трябва да я приведе в действие. Ударно МОН изработва стандарти, опитвайки се да накара обществеността да повярва, че те са плод и в резултат от мненията на учители и родители. Непосилна и загубена кауза е усилието на Министерството да убеди българския народ, че с 3,18% от БВП образованието е приоритет и реформата ще се сбъдне.

Трепетът на българските ученици, че ще видят родното училище променено, както им се обещава щедро вече няколко месеца, ще се окаже само едно празна надежда. Едносменният режим и целодневната организация на обучение, местата за занимания по интереси, зали за театър, салони за спорт, басейни за плуване, стаи за фитнес и много други, ще останат само мечта. Безспорен и тъжен факт е, че 21 146 ученици останаха извън образователната система на България само за миналата учебна година – 11257 са необхванати, а 9889 са напуснали страната. Това са „само“ 1000 изгубени за системата паралелки.

Естествено, най-голямо е вълнението на българските учители, чиято бройка в системата се увеличава. За съжаление застаряването на педагогическите специалисти е безспорен факт. С рекордно високата си средна възраст от 59 години, вече над 15% от педагозите са в пенсионна възраст. Учителите работят средно 40 години, за да вземат пенсия, която е 40% от ниската му заплата и за съжаление успяват я да ползват средно 7 години. Това е поредната пропаст, която отдалечава бъдещите млади учители от желанието им да влязат в училище. Очакването на българските учители за 10% увеличение на работните им заплати, заявено на учителския събор, се оказа само обещание за бъдеща работа на МОН в посока повишаване авторитета на гилдията. Парадоксално е повторението в историята, защото в писмото на народните учители от Кюстендилска околия през 1894г. се казва: „Учителите за присмех служат за 300 лева, плата по нищожна и от тази на говедаря…“.  Смело можем да кажем, че надеждата умира последна.

С огромно очакване и надежда започва новата учебна година и за родителите, които, съгласно новия училищен закон, ще влязат в управлението на родното училище чрез обществения съвет. Създаването на училище за родители ще помогне на тези, които имат сериозни проблеми и предизвикателства при отглеждането и възпитанието на своите деца, да се справят и изградят собствена и отговорна гражданска позиция. Така, с общи усилия на родители и учители, бъдещите граждани на държавата ще получат солидно гражданско образование.

Юлиян Петров, председател на Синдикат „Образование“ – „Подкрепа“