Икономически неактивните граждани на ЕС, които отиват в друга държава-членка с единствена цел да се възползват от социални помощи, могат да бъдат изключени от някои придобивки.
Това гласи решение, произнесеното на 11-ти ноември 2014 г. от социалния съд в Лайпциг (Германия), основано на тълкувание на решението на Съда на Европейския съюз. Делото бе заведено по повод спор между двама румънски граждани, г-жа Дано и синът й на 5 години, и Офиса по заетостта в Лайпциг, който е отказал да им предостави основни застрахователни обезщетения. Тези обезщетения са много важни за г-жа Дани, защото те осигуряват препитанието на нея и на сина й, тези социални помощи покриват също жилищните им разходи и тези за отопление.
С малки изключения, това решение, причини доста емоционална реакция и в рамките на дни, темата беше многократно обсъждана от информационните агенции, които следят отблизо европейските въпроси. Също така бе отразена и от водещите медии с публикации по темата, като: „ЕС каза не на социалния туризъм“ (RTBF),“съд на ЕС – правила срещу социалния туризъм“ (Libre),“Европейското правосъдието нанесе удар на социалния туризъм“ (Le Figaro) и други. В резултат на това решение отново бе подета кампания в подкрепа на демагогията на национализма, на ксенофобските и анти-европейски консервативатори и на крайно десните партии. И всичко това се случи, може би, без да бъдат прочетени мотивите за това решение на Съда на Европейския съюз. Например – в Германия, чужденците, които влизат в страната, за да получат социална помощ са изключени от основните застрахователни и социални обезщетения. Г-жа Дано не се е насочила към Германия, за да търси работа, въпреки това тя изисква обезщетения /които се полагат само на търсещи работа/. Тя все още няма професионална квалификация и досега не е работила нито в Германия, нито в Румъния. Тя и синът й живеят от ноември 2010 г. в Германия, с една от сестрите й, която на практика ги издържа. В момента г-жа Дани получава за сина си детски надбавки и издръжка. Тези обезщетения, които тя получава в момента не са свързани със случая. По-конкретно, Съдът само потвърждава правилото, което добре знаем, че приемащата държава-членка не е длъжна да предоставя социално подпомагане през първите три месеца на пребиваването в нея. Когато престоят е по-дълъг от три месеца, но по-малко от пет години (което е под въпрос в този случай), правото на пребиваване зависи от факта, че от икономически неактивното лице се изисква да „разполага с достатъчно собствени ресурси“ (Директива 2004/38 ЕС).
Конкретно по отношение на г-жа Дани и синът й, следва да се отбележи, че те не разполагат с достатъчно собствени средства, така че да не могат да се позовават на право на пребиваване в Германия по силата на Директива 2004/38 относно право на гражданите на Съюза и на членове на техните семейства да се движат и да пребивават свободно на територията на държавите-членки.

В този случай, това само се потвърждава от факта, че изискването за „имат достатъчно икономически ресурси“, за да не се превърнат в тежест за системата за социално подпомагане на приемащата държава-членка“, трябва да се прилага независимо дали то ни харесва или не. Това право е уредено през 2004 г. с приемането на цитираната по-горе Директива и трябва да се каже то урежда на правото на свободно движение, което е гарантирано на работещите още от създаването на ЕИО през 1957 г. Решението от 11 ноември също така потвърждава, че при оценката на икономическите ресурси на индивида, властите в приемащата държава-членка може да не включат размера на социалните помощи, които държавата би могла евентуално да предостави: Няма никакво различие с предходната съдебна практика (напр. делото Брей, 2012 г.).
За тези, които имат право на пребиваване като работници, като заети лица и като самонаети, дори като безработни, както те са определени от Съда на Европейските общности, това решение няма никакво значение.

Това решение дори потвърди, че държавата „трябва да вземе под внимание положението на заинтересованото лице“, а именно неговата степен на интегрираност, продължителността на престоя му, неговата възраст, здравословното му състояние, семейното му положение и икономическите му възможности, връзките му с държавата, от която то идва.
В този смисъл, решението не осигурява правна помощ при наличие на дискриминационни практики, които както знаем се прилагат от някои държави-членки (напр. Белгия), която изключи някои чужди граждани, социална помощ и право на пребиваване, чрез механизми „приравняване“, които не зачитат специфичното положение на лицето.
На практика белгийската държава системно обменя лични данни, за да позволи на Службата за чужденците, всяко тримесечие да получава информация от Банката за социално осигуряване с лични данни на Национална служба по заетостта. По този начин, чрез съпоставяне, Министерството на външните работи набира данни за идентифициране на засегнатите лица и решава да запази или не правото им да пребивават в Белгия. Подобни действия представляват нарушение на член 14, параграф 2 от Директива 2004/38, който забранява систематични проверки на правото на пребиваване на гражданите на ЕС. В отговор на тези незаконни практики, на 5 ноември 2014 г. е подадена жалба до Европейската комисия срещу белгийската държава, като тя е съвместно подписана от италианския синдикален институт INCA CGIL, от белгийския синдикат ABVV/FGTB и от няколко неправителствени организации, занимаващи се със защита на човешките права.