Предприетите от органите на държавна власт противоепидемични мерки и действия безспорно имат отражение върху почти всички сфери на икономическа дейност. В масовия случай обаче, те имат за последица или категоричната невъзможност (забрана) за осъществяване на определени стопански дейности, или драстичното ограничаване интензитета на работа на бизнес субектите, доколкото се затруднява доставката на суровини и материали, препятства се експедицията на готова продукция, драстично намалява търсенето и потреблението на определени стоки и услуги и т.н.. В тази ситуация работодателите са изправени пред сериозен избор по отношение на действията, които могат да предприемат, за да запазят дейността си и своите работници и служители, без това да се отрази фатално и необратимо на техните парични резерви и икономически възможности за възстановяване в бъдеще. Един от възможните управленски подходи в този случай е прилагането и изчерпването на всички опции, които законодателството позволява, за да се намери баланс между интересите на страните по трудовото правоотношение, преди да се достигне до крайни решения отразяващи се върху заетостта.

      Независимо от често изказваните обратни твърдения, може да се твърди, че българското трудово законодателство последователно и активно приемаше и адаптираше утвърдените европейски практики, свързани с уреждането на различни възможности за работодателите да прилагат гъвкави форми на регламентиране разпределението на работното време. В този сегмент от менажирането на труда, за преодоляване на последиците от обявеното извънредно положение, работодателят разполага с различни варианти на действие, но обект на настоящия коментар, е новосъздадената в негова полза правна възможност едностранно да установява непълно работно време за целия период на обявеното извънредно положение, или за част от него.

Изтеглете целия материал ТУК.