През 2010 г. Франция претърпя сериозно социално напрежение. Факторът, който предизвика това напрежение, бе пенсионната реформа, която правителството на премиера Франсоа Фийон проведе и която според тях е „необходима, за да се спаси пенсионната система“. Според решенията, взети на национално равнище, френската пенсионна система разчита основно на задължителните и допълнителни схеми за държавна пенсия, финансирани предимно от вноски и такси (съобразени със съответното заплащане). По мнение на правителството, поради нарастващия брой пенсионери и застаряващото население, е необходимо да бъде повишена възрастта за пенсиониране от 60 г. на 62 г. (и от 65 на 67 г. за получаване на пълна пенсия), с цел да бъдат насърчени хората да работят по-дълго време. От друга страна, синдикатите са много скептично настроени към този начин на разсъждаване, тъй като средната възраст, на която работниците преустановяват дейността си е 58 години. Друг важен факт е и че 60% от работещите прекратяват работната си дейност в момента, в който постигнат пенсионните си права: тогава са или безработни, или неработоспособни. Например, „25% от медицинските сестри и 40% от санитарите са неработоспособни, когато се пенсионират“ (според Lambert 2010 г.).
Неубедителни аргументи ЗА провеждане на пенсионната раформа
„Това е демографски, а не политически проблем. Щом живееш по-дълго, трябва да работиш по-дълго време“. Предишни френски правителства използваха подобни аргументи в подкрепа на проведените пенсионните реформи през 1995, 2003 и 2007 г. Разликата между броя на пенсионерите и броя на внасящите осигуровки безспорно нараства – но с колко точно? Вече стана ясно, че в предишните официални доклади силно бяха преувеличени демографските тенденции. Нивото на раждаемостта не е спаднало, следователно икономически активното население няма да намалее – дори ще се увеличи до 2015 г., а след това ще оставане постоянна константа, освен ако не бъдат приети политики за увеличаване заетостта на жените. Развитието на населението в трудоспособна възраст е политически въпрос – той се превръща в демографски само когато правителството няма ефективна политика по заетостта!
Има само две възможни политики, които биха проработили в случаите, когато населението застарява: или да се намали размерът на пенсията на глава от населението, или да се увеличи делът на национално богатство, насочен към пенсиите (който към момента възлиза на 13% от БВП във Франция). Работещите най-накрая осъзнаха, че въпреки официалната пропаганда, предложената реформа няма да разреши въпроса за постоянно, а само временно. Поради неравномерния и не-цялостен /прекъсван/ трудов стаж, в резултат на безработица и на все по-несигурни работни места, единственият резултат от реформата ще бъде намаляване на пенсиите. В действителност, ефектът от подобни реформи може да се окаже дори регресивен: според френския Пенсионен Консултативен Съвет размерът на пенсията представлява средно 79% от заплатата в предпенсионна възраст на едно лице през 1995 г., а коефициентът спада на 72% през 2007 г. и се очаква да бъде 65% през 2020 г. Резултатите от реформата от 2003 г. пък предполага и едни наистина сериозни аргументи и против реформата през 2010 г.
Еволюцията и развитието на пенсионната система е винаги резултат от сложен комплекс от фактори, които зависят изцяло от правителството. През 2007 г. френската пенсионна система е действала и е отчитала дори малък излишък, а през 2008, тя има дефицит в размер на 6.9 милиарда евро, който се увеличава до 32 милиарда евро през 2010 г. (11 милиарда евро за основните пенсии и 21 млрд. за допълнително пенсионно осигуряване). Засега едва 10% от този дефицит бива свързван с нарастващия брой на пенсионираните хора. Основната причина за дефицита по настоящата икономическа криза. Делът от БВП, насочен към разходите за пенсии, е стабилен, но приходите намаляват поради безработицата и слабия растеж. В такъв случай някой би могъл да попита кой е отговорен за кризата? Избавяйки банките от затруднението им, правителството сега изисква от работещите да полагат усилия и да правят жертви. От друга страна, е напълно възможно финансирането на дефицита да се гарантира чрез увеличаване на вноските, плащани от работодателите. Разбира се, капиталовите собственици ще бъдат против „увеличаване на разходите за труд, а това е много вероятно да застраши конкурентоспособността на фирмите, които няма да имат друг избор, освен да уволнят своите работници или да се преместят. На практика обаче всеки бъдещ проблем с конкурентоспособността би могъл да бъде разрешен чрез намаляване на дивидентите и премиите. През 1980 г., дивидентите се равняват на 4.2% от всички работни заплати, равнище, което се покачи до 12.9% през 2008 г. Следователно, единственият проблем с пенсиите е разпределението им, следователно доводът за „конкурентоспособността“ е просто подвеждащ.
Пенсионното осигуряване – основа за по-широко социално движение
Две асоциации (Copernic и Attac, 2010 г.) преприеха сериозно дело срещу реформите, разработиха алтернативни анализи и събраха леви социални и политически сили. През пролетта, те организираха дебати в цялата страна. След това, демонстрациите, организирани от синдикатите, постигнаха изненадващ успех: 1 млн. души излезнаха по улиците на 27 май и 2 млн. на 24 юни 2010 г. След края на лятната ваканция, движението се разрасна с още по-бързи темпове. Шофьори на камиони, учители, пристанищни и железопътни работници, студенти и много голям брой представители на работещите в частния сектор обявиха стачка и се обединениха в мащабно движение срещу правителството. Те участваха в големи демонстрации (включващи 3.5 млн. души на 12 октомври), блокираха някои магистрали и организираха общи събрания. Именно поради стачката, десет от дванадесетте национални петролни рафинерии бяха принудени да затворят и много бензиностанции останаха празни в продължение на две седмици. Движението се популялизира и получи одобрението на близо 80 % от населението. Неговата сила принуди синдикатите да се обединят срещу правителството. Точно тази сила попречи на CFDT (не толкова борбено настроен от двата най-големи френски синдиката) да се оттегли от движението.
Как би могло да се търси сметка за едно толкова голямо народно движение? Еволюирането на пенсионната система е въпрос на цивилизация и пенсионната реформа не е единствената причина за бунта. Безработицата и влошените условия на труд също имат сериозна вина. В хода на дебата относно условията, при които работниците, замащи опасни и рискови работни места, могат да се пенсионират по-рано, правителството заяви, че „наемните работници трябва да са физически износени и неработоспособни, за да се пенсионират по-рано“ (за повече информация: http://www.retraites2010.fr/le-projet-de-loi/mettre-en-place-un-dispositif-de-prevention-et-de-compensation-de-la-penibilite). Но какво би могло да бъде по-оправдано от работници, ползващи се от пенсиониране, преди те да се разболеят или изтощят напълно? Освен това, според по-голямата част от френското население, правителството вече е загубило голяма част от своята легитимност. През септември, когато Ерик Вьорт /министърът, отговарящ на пенсионната реформа/ заяви, че текстът „не може да бъде променян“, никой не е знаел, че той е бил много по-благосклонен и разбиращ към заможната и богата част от народа по времето, когато е бил бюджетен министър. През лятото скандалът Woerth-Bettencourt разкри близки отношения между политически и икономически сили. Със състояние, възлизащо на 20 млрд. долара, Liliane Bettencourt, основният акционер на L’Oréal, е един от най-богатите хора в света. През юни с помощта на доказателствени записи се оказа, че тя укрива данъци чрез употреба на недекларирани швейцарски банкови сметки и че съпругата на министър Вьорт е била назначена да управлява имуществото на Bettencourt. Г-жа Bettencourt получава 30 млн. евро намаляване на данъка, докато г-н Вьорт е на длъжността бюджетен министър. Освен това, бившият счетоводител на г-жа Bettencourt заяви, че консервативните френски политици често са получавали пликове, пълни с пари в брой, за да финансират кампаниите си (за повече информация: http://www.guardian.co.uk/world/2010/jul/12/nicolas-sarkozy-bettencourt-scandal).
Други доказателства за връзката между политическия и икономическия свят, се появиха в статията за брата на френския президент – Guillaume Sarkozy. Той е не само текстилен предприемач и вицепрезидент на асоциацията на френските работодатели, но също така е и главен мениджър на Malakoff Médéric. Това взаимно застрахователно дружество създава през 2010 г. своя частна фирма – дъщерно дружество (Sevriena) посредством, което да се възползва от пенсионната реформа. Докато Nicolas намалява държавните пенсии, Guillaume продава допълнителни частни пенсионни схеми. Никола Саркози, се счита за „председателят на много богатите хора“, защото той създава прочутия „данък-защита“, който предоставя защита срещу данъците върху високите доходи.
Заключение
Френското социално движение от есента на 2010 г. и по-специално стачката на петролните работници, разкри огромната сила и непоколебимостта на работническата класа. Правителството от своя страна отказа да ги разбере и разпореди на полицията да разпръсне предпазни ленти и колове непосредствено преди обнародване на реформата. Изходът от борбата бе основно повлиян от три елемента. Първо, икономическият ефект от движението бе отслабен от закона от 2007 г., задължаващ железопътните работници да подават на индивидуално известие 48 часа преди провеждане на стачни действия. Правителството, обаче, стигна много по-далеч като задължи и някои работещи в частния сектор. Синдикатите започнаха процедура срещу това незаконно ограничение на стачките, която и в момента продължава. На второ място, несигурността на движението отчасти се дължеше на кризата и на безработицата, което постави работещите в едно доста затруднено положение. Накрая, Sarkozy заложи политическото си бъдеще в провеждането на тази реформа. Ето защо, предизвикателството бе толкова трудно – всяка победа бе невъзможна, без да бъдат свалени Sarkozy и неговото правителство. Въпреки това, движението позволи на много хора да добият интересен и полезен опит за демократична мобилизация и всички стигнаха до един и същи извод: битката е загубена, но войната ве още не е приключила.