В събота се разходих да изпуша една цигара с полицаите в градинката “Св. Седмочисленици”. Не да търся евтини дивиденти, не да ги подстрекавам, а защото така се прави. В нашите среди. Когато някой човек, изкарващ прехраната си с наемен труд има проблем, единственото възможно нещо е да го подкрепиш, с каквото можеш. Това при нас е като “Отче наш”, “по default”, както се изразява новото поколение. Но това със солидарността в обществото е друга тема. Много важна при това.
В градинката беше пълно с хора, мъже и жени, цивилни. Дрехите им не бяха модерни, не бяха и нови. Не бяха пазарувани в моловете или по “Витошка”. По-скоро в някой Световен търговски център в северните покрайнини на София. Където си пазаруват повечето софиянци, повечето българи..
И бяха гневни, много гневни! Гледаха с недоверие всекиго и всичко. И мен в това число. Нямаше много надежда в погледите им. И коментираха помежду си.
Заплатите. Не може млад човек да постъпва в системата и една година да работи задължително за 280 лв., не може да живееш само на заплатата си със забрана за странични доходи в този й размер, не може хората на улицата да са с най-ниското заплащане в системата.
Работното облекло. От една година в интендантството имало само зимни чорапи и нищо друго и не ги ли вземеш до края на годината-изгаряш.
Извънредният труд. Блъскаш в събота и неделя, на национални празници, а доплащане за това-йок! В студените дни се полагал и чай, но никой не го е виждал, та дали пакетчетата и захарта не са заминали в кафенето на шефската съпруга?
Как е възможно престъпник, посегнал на ченге, да получава глоба за хулиганство, а в обратния случай-военен съд и от една до три години? А после се чудим защо лумпените безчинстват по улиците, по стадионите, в дискотеките, в ромските квартали и къде ли не!
И още, и още, и още… Въпроси. Без отговори.
Имам и достатъчно лични впечатления за работната среда на тези хора. Криминалният контингент на квартирните обирджии и наркоманите, разбиващи автомобили, ми дадоха доста поводи за общуване по работа с тях. Виждал съм мизерията на полицейските управления, виждал съм как чакат ред пред единственото подобие на компютър, с което разполагат, за да си оформят преписките. Автомобилите, смешните лимити за бензин…
Разбирам този гняв. Виждал съм го и на други места. Само онези, по върховете, трудно го разбират. Сит на гладен не вярва. И когато хората излязат да попушат на чист въздух, се започва търсенето на проблема там, където най-малко може да бъде намерен. Било политическо! Ми политическо е, бе, аланкоолу! Ма не в този смисъл, в който на вас ви изнася! А защото всяко нещо, което разтреперва дрехите на няколко десетки хиляди хора заради управленска немощ, немарливост, незнание на посоката, липса на кураж, обвързване с престъпниците, или жалки политикантски сметчици Е ПОЛИТИЧЕСКО! И цената му е И политическа!
По някое време одюдюкаха и Емо Рашев. Председателя на полицейския синдикат.Честно казано, стана ми неприятно. И няма как да обясниш на хората, че Емо Рашев толкова може. И не защото човекът е некачествен или злонамерен. Просто идиотският закон за МВР повтаря постановките на милиционерския закон. Синдикализмът в МВР е скопен!
Навремето, в първите години на демокрацията, умрели от страх да не би пък верно в МВР да настане демокрация, умниците на практика обезсмислиха синдикалното сдружаване в Министерството. Формално заради специфичните задачи, които то изпълнява, на униформените тогава служители им беше забранено да стачкуват. И им беше забранено да се сдружават със своите събратя, наемните работници, извън МВР. При тези условия как да преговаряш, как да отстояваш интереси?Как понякога дори да диктуваш условия?
Но сега нали са държавни служители, нали вече не са военизирани! Защо държавните служители се оказват от различни категории? Само че милиционерското мислене трудно се изличава. Защото писателите на такива закони са именно от последните реколти на Висшата Специална Школа на МВР “Георги Димитров”, възпитаници на факултетите й, подготвили кадри за Народната милиция и Държавна сигурност. И направили кариери по тези места.
Европейският полицейски синдикат е в процедура по приемане в Европейската конфедерация на профсъюзите. Заедно с другите-строители, миньори, шофьори, учители, държавни служители… Само у нас е мрак и мъгла.
И все пак, аз имам надежда. Солидарността е жива. Ние сме със служителите в МВР. Сега, когато те имат проблем, или поне когато събраха кураж и гняв да го извикат.
Но и те са с нас. Нали тях пращат да пазят дебелите безчувствени задници на властта от народната любов отвреме-навреме. И често имаме доста време за разговори.
И често запалваме заедно по цигара. Ние, работещите в България.

Автор: Димитър Манолов
Вицепрезидент