„Един от най-сигурните начини да паднеш, е като решиш да стоиш неподвижен.“

Лавиния ПЛОНКА

Образователната система тръпне в очакване за новия служебен кабинет и новия служебен министър на образованието. Сякаш едната персона би могла да стартира и ускори много промени, които от десетилетия българското общество очаква. Сякаш няколко заповеди, наредби или промени в Закона за образованието биха сторили вълшебството по-качествено образование, възраждане на духовните ценности, премахване на финансовото лицемерие към образователната система, възраждане на безспорния авторитет на учителя, задължения към отговорностите на родителя, награда с оценка на учениците за възпитание и санкции със същата оценка на други, които дават лош пример…

От десетилетия важните решения в образователната сфера се вземат в Комисията по образование или в МОН със загадъчната формулировка „политическо решение“. Някои от нас са свидетели на едни по-ранни години, когато транскрипцията на тази формулировка гласеше: „нареждане отгоре“.

И ако изразът е друг, то философията е същата. Когато трябва да се случи нещо наистина важно в системата, то се случва винаги придружено от ползите на съответната политическа партия, която има политическо лоби и постига политически ползи. Припомням, че и последният Закон за предучилищното образование беше предложен не от министър на МОН, а от политическа партия. Напук, на което един известен български академик размаха пръст и забрани партийните активности в училище и детската градина, защо г-н Академик, като там не се случваше нищо партийно или политическо? Политическо в истинския смисъл, формулиран от Платон – градене на държавни политики.

Важните образователни политики се случват „де факто“ и „де юре“ без учителите, защото, не че са глупави, но не гарантират за придадена партийна стойност.

Кои ли да са тези политики – много са и са водещи.

Политиката „Качество на българското образование“. След като това е топ дебат, вече няколко години, очевидно не сме достигнали необходимото качество, така, както обществото очаква. Но дали с повишаване на задълженията само към клетия български учител ще я достигнем някога, също е слабо вероятно.

Но ако надградим задължения към ученика за спазване на училищния правилник, мотивация и санкции към родителите за техните отговорности, освен задълженията и свобода и автономия и партниране с учителя, новите възможности за образование с изкуствен интелект с водеща роля на учителя, мултиплициране и финансиране на иновациите и иновативните училища, вероятността става много по-силна.

Политиката „Приоритетно финансиране на образованието“, ако не е лицемерна, то очевидно не е вярна. Не заради тези 3.9 % от БВП за образование. Не заради „високите“ учителски заплати, които в момента са 105% от СБРЗ за страната. Не и заради липсата на финансова отговорност към българските общини, нищо, че образователните институции са предимно общински.

Стотици са финансовите дефицити на училища и детски градини, а недофинансираното образование не предвещава нищо добро.

Трябва да достигнем 6% от БВП в рамките на 4 години, ако има отговорно наистина политическо управление на Република България.

Учителската заплата трябва да стане 150% от СБРЗ за страната от 1.01.2025 г. Задължително това да е текст в Закона за предучилищното и училищно образование.

Да се гарантират финансови средства за издръжка на образователните институции, за да се премахне доминиращата зависимост от броя на учениците в делегирания бюджет. Така и ще спрем да закриваме училища.

Да се спре източването на бюджетите на образователните институции, чрез институционални държавни или общински трикове, като такса смет, капиталови разходи, измъкнати от парите за образователни дейности на учениците, многобройните актове на „Пожарна безопастност“, РЗИ и др., които винаги противоречат на нормативите на МОН, но гарантирано не внасят ред.

Последният трик, който е високо постижение в „общинския популизъм“, е ползването на училищните дворове за отдих и релакс от гражданите от квартала, но без финансови средства от общините за подръжка на дворовете на общинските институции или учениците плащат, кметът печели –  „С чужда пита помен прави“ – българска мъдрост.

Политиката „Привличане и задържане на млади педагогически специалисти“, макар и да звучи много атрактивно, е традиционно неуспешна. Млади завършили учители има достатъчно във всички специалности, което е прекрасно, защото запазихме педагогическите специалности във висшите училища и дори структурирахме „бърза“ писта за учители. Учители има, но липсва желание да станат учители на много от тях. А тези, които набират смелост и влизат в образователната институция, нищо че ги наричат „специалисти“, не винаги издържат, за да останат. 70% от тях не издържат първите три години, и то не заради дефицита от „Резианс“, пропуснат в тяхното обучение, а заради многобройните неучителски задължения или бумащина, и бруталния натиск от институции и родители.

Отговорът е ясен за Синдикат „Образование“ и за българските учители“, но не е интересен за българските политици, по ясни причини.

Политиката „Избор на директори на образователни институции“, е най-спорна за последните 30 години, но това не я прави успешна. И колкото се множат правилата, наредбите, концепциите и напразните опити да се имитира прозрачност, толкова повече пада доверието към философията на тази политика.

Очевиден е апетитът на всяка политическа партия да дирижира кои ще са бъдещите управленци в образователната система, и ако в Регионални управления по образование, тяхното влияние е гарантирано, то в училищата и детските градини, надпреварата продължава. Учителите и техните организации са отстранени засега от процеса, с което се постига директорски конкурс, който може да бъде добре режисиран, но по-важното е, да се постигнат поставените приоритети. Дали тези приоритети кореспондират с професионализъм, опит и ценз, не може да се гарантира.

Политиката „Авторитет и автономия на българския учител“ – това разбираемо не е явно дефинирана образователна политика, но тя е в основата на всички останали. Всъщност, можем да я дефинираме, като правилно или грешно подреждане на йерархичната образователна пирамида. И ако нивото на влияние на родители, институции и партии винаги е над това на учителите, то учениците формират една паразитна ценноста система, която не кореспондира с истинската. Такава система, в която всяка партия, всяко НПО, всеки премиер, президент или министър размахва пръст на учителя и му вменява задължения и ограничения, такава образователна система е обречена на крах.

Синдикат „Образование“ заявява, че българското образование има обединяваща функция от векове. Това е важно послание от историята, как при полярните различия на партиите след Освобождението и началото на 20 век, образованието на децата и тяхното бъдеще винаги е било мост между различията. Нека новите политици и депутати, които скоро ще избираме, да спрат да употребяват българските учители, и да спрат да си мислят, че най–удобната сфера за политическия популизъм е българското образование!

 

Д-р Юлиян Петров – председател на СО „Подкрепа“