Пандемията от Covid-19 може да доведе до най-тежката рецесия след Втората световна война. Такава криза, в периода 2020-2021 г., ще бъде по-дълбока от т.нар. Голяма рецесия през 2009 г., след финансовата криза от 2007-2008 г. и може да бъде сравнена с „Голямата депресия“ през 30-те години на ХХ век.
Опасността от дълбоки рецесии се състои в това, че те не само са вредни в краткосрочен план, но могат да доведат до дълги периоди на стагнация с нарастващи икономически и социални проблеми. Дали подобни рецесии могат да бъдат овладени, или ще се задълбочат и какво ще се случи след острата криза, зависи от политиките, които ще последват. Участието в дискусия ще помогне да бъдат обсъдени грешките, които могат да бъдат направени и какво може да се научи от тежките рецесии в миналото. Това също би довело и до заключения относно политиката спрямо кризата с COVID-19.
Трите опасности
Съществуват три сфери на опасност по време и след тежки рецесии:
а) опасността от намаляване на трудовите възнаграждения и дефлация
б) опасността от липса на кредитор от последна инстанция и високи дългови запаси, които да попречат на възстановителния период
в) опасността от липса на насърчаване
Намаляващи трудови възнаграждения и дефлация: При дълбоки кризи безработицата ескалира, а силата на синдикатите и работещите се разрушава. Това може да доведе до такъв натиск спрямо пазарите на труда, че номиналните възнаграждения, а с тях и разходите за заплати, да намалеят. Този риск е нарастнал, тъй като редица икономисти считат съкращенията в заплащането като средство за борба с високата безработица. Микроикономическата логика подсказва, че намаляването на възнагражденията може да помогне на компаниите да оцелеят в криза. Когато обаче нивото на номиналната работна заплата в дадена страна намалява, нивото на цените също ще намалее и ще се задейства дефлация. Добър пример за това е Голямата депресия. Този път, в почти всички индустриални страни, спадът в номиналното ниво на заплащане доведе до кумулативна дефлация. Япония след средата на 1990 г. е втори такъв пример. Умерено намаляващите разходи за трудови възнаграждения тогава задържат Япония в стагнация, която не е преодоляна и до днес.
В условията на дефлация инвестициите са възпрепятствани. Коя компания ще купи машина днес, когато очаква, че някой конкурент може да получи същата машина много по-евтино в рамките на година? Намаляването на заплатите не само затруднява домакинствата при изплащането на ипотеки или други дългове, но и намалява потреблението. Основната точка обаче е, че дефлацията увеличава реалната тежест на дълга. Номиналните дългови услуги не намаляват, но приходите – да. Резултатите са широко разпространени финансови проблеми, стагнация или дори кумулативно свиване на икономиката.
Недостиг на ликвидност и висок дълг: Рецесиите почти автоматично водят до проблеми с ликвидността в частния сектор. Когато приходите намаляват поради по-малко търсене на стоки и услуги, много компании не са в състояние да обслужват дълга си, да плащат на доставчиците си или да изплащат заплати. Следвайки логиката на пазарите, финансовите институции ще спрат да кредитират такива единици, тъй като не искат да си „хвърлят“ парите напразно. Страхът, че новите кредити не могат да бъдат върнати, води до поставяне на кредитирането в строг режим на разпределение. В такава ситуация централната банка трябва да поеме функцията на кредитор от последна инстанция. Тя трябва да финансира нуждите от ликвидност на икономическите единици. Без цялостна намеса на централните банки, финансовата криза от 2007-2008 г. и последвалата Голяма рецесия, биха довели до същото бедствие като Голямата депресия през 30-те години на ХХ век. В днешно време, необходимостта от кредитор от последна инстанция, поне за националната финансова система, е широко приета.
Един от ключовите проблеми на тежките рецесии е, че те неизбежно водят до високи нива на дълг, което „задушава“ възстановяването. Такова натрупване на дългове, съчетано с проблемите на длъжниците при изпълнение на обслужването на дълговете, блокира кредитния растеж, както и този на БВП. Традиционната парична политика не работи в такава ситуация, тъй като ниските лихвени проценти за рефинансиране на банките няма да стимулират кредитната експанзия. В такава ситуация е необходимо да се извършва почистване на счетоводните баланси под формата на решаване проблема и политиките относно необслужвани кредити, за да бъде намалена тежестта на дълга.
Измерението на проблема е както национално, така и международно. Натрупването на висок вътрешен дълг, който обикновено е в местна валута, може да се превърне в тежко бреме, но може, поне теоретично, да бъде решен от националните политики – например чрез национализиране на свръхзадлъжнели финансови институции, както по време на Голямата рецесия. По-сложно е при ситуация, свързана с международен дълг. Тежките световни рецесии почти автоматично водят до масивно изтичане на капитали от страни със слаби валути към господстващи капиталистически държави, от които произлизат водещите световни валути. Големите и дребни притежатели на богатства в първите следват стратегията си за защита на своите активи и се опитват да държат авоарите си в доминиращите днес световни валути, каквито са щатския долар или еврото. В същото време международните капиталови потоци „пресъхват“ за държави, чиито валути са вече слаби. При такива обстоятелства става изключително трудно, или невъзможно, за държавите със слаби валути да обслужват или преструктурират външния си дълг, който почти винаги е деноминиран в чуждестранна валута. За да се влошат нещата още повече, обменните курсове на тези държави се сриват. Това довежда до катастрофален ефект спрямо реално съществуващите дългове, тъй като за местните лица в тези страни става по-трудно да се обслужва външният им дълг. Този ефект на реалния дълг, който се управлява от обменния курс, е много по-бърз и по-насилствен от дефлацията, тъй като обменните курсове могат да се променят много по-бързо от заплатите и ценовите равнища. По отношение на настоящото положение на световната икономика, повечето развиващи се страни и държавите с нововъзникващи икономики страдат от описаните ефекти.
Charles Kindleberger – известен историк, подчертава че Голямата депресия е могла да се задълбочи, защото:
a) не е имало международен кредитор от последна инстанция и това означава, че не е имало институции и сътрудничество, за да се помогнат страни с външни проблеми
б) не е имало антициклични, политически мотивирани капиталови потоци от държави без външни проблеми към държави със сериозни такива
в) държави без външни проблеми са следвали протекционистични политики за стимулиране на заетостта и намаляване на вноса си
Липса на търсене – необходимост от стимулиране: При тежки рецесии е необходима фискална стимулация и стабилизиране на търсенето от страна на правителствата. Има много случаи, които показват, че данъчните ограничения в условията на рецесии не сработват – от фискалните ограничения при американския президент Хувър (1929-1933 г.) или германския канцлер Брюнинг (1930-1932 г.), през латиноамериканската криза през 80-те, до строгите икономии в Гърция след 2010 година.
Тук обаче проблемът е по-фундаментален. Освен високите нива на дълг, високото ниво на несигурност и песимистичните очаквания могат да доведат до дългосрочна стагнация, която да поддържа държавите по пътя на нисък растеж и висока безработица. През 1936 г. Джон Мейнард Кейнс, имайки предвид Голямата депресия, твърди че само социализация на инвестициите (т.е. един голям публичен сектор с високи нива на инвестиране плюс институции с нестопанска цел, като например жилищното коопериране) би могла да стабилизира инвестициите достатъчно, за да предотврати дългосрочните фази с липса на достатъчна икономическа динамика. В повечето страни Голямата депресия е могла да бъде преодоляна, само когато подготовката за Втората световна война започва да доминира икономиките.
Поуките спрямо рецесията при COVID-19
Рецесията при COVID-19 има потенциал за тежка световна криза с дългосрочна стагнация, с катастрофално икономическо и социално въздействие и непредвидими политически резултати. Особено ескалацията и продължителността на кризата в голям брой развиващи се страни и такива с нововъзникващи икономики, могат да създадат фундаментални проблеми за засегнатите държави и световната икономика като цяло. За да се преодолее опасността, е необходима не само краткосрочна помощ за ликвидност спрямо международен кредитор от последна инстанция, но и отмяна на външния дълг на страни, които стават свръхзадлъжнели. Но също така натрупването на дългове в развитите страни ще дестабилизира ситуацията и ще възпрепятства възстановяването на частния сектор. Също така този дългов проблем трябва да бъде решен, за да проправи път за ново устойчиво развитие.
Необходимо е устойчиво и дългосрочно стабилизиране на търсенето. Най-добрият вариант изглежда е дългосрочно ориентирана глобална Зелена сделка с огромни публични и частни инвестиции в подкрепа на екологичната трансформация. Увеличението на заплатите в съответствие с тенденциите за растеж на производителността през последното десетилетие, плюс ниското ниво на инфлация (това може да бъде целевият темп на инфлация на централните банки), са от съществено значение за спиране прекъсването на процесите, при които водещата роля имаше номиналното възнаграждение.
Историята показва, че добрите и лошите политики решават колко дълбоки ще станат рецесиите и кога могат да бъдат преодолени. Необходимите политики изглежда са ясни: да се защитават опорите за номинално заплащане, да се създадат национални и международни кредитори от последна инстанция, да се осигурят бързо чисти необслужвани кредити от счетоводните баланси, да се намали тежестта на дълга и да се приложи огромна дългосрочна програма за стимулиране – в рамките на Зелената сделка.
Все пак, много от необходимите положителни политики имат съществен ефект по отношение на разпределянето. Например, ако един масивен дълг бъде отменен, някой трябва да плати – данъкоплатците под формата на увеличаване на данъка върху добавената стойност или чрез данък върху собствеността, всички, или само богатите вложители в банките, и т.н. За да се приложат рационални и необходими политики – тези конфликти, засягащи разпределянето, трябва да бъдат преодолени като част от визията за това как трябва да се развиват обществата.
Hansjörg Herr
Hansjörg Herr е почетен професор на Берлинското училище по икономика и право (Берлин, Германия). Неговите изследователски области са макроикономика, икономика на развитието и наднационална интеграция. Работил е за Global Labor University (международна мрежа от университети, синдикати, неправителствени организации и Международната организация на труда) още от основаването му.