Синдикат „Образование“ към КТ „Подкрепа“ участва във всички национални образователни дебати, но смята, че образователната система има 5 много важни приоритета, без решаването на които е немислимо бъдещето успешно развитие на системата.

Синдикатът носи отговорността да бъде гласът на хилядите български учители – тези, които ежедневно влизат в класните стаи, за да градят бъдещето на България. Този глас може да изгради най-правилните образователни политики, затова трябва да бъде чут.

На база на десетките изследвания, Синдикат „Образование“ към КТ „Подкрепа“ заявява:

• Придобиването на основното образование следва да се върне след 8-и клас, но за това трябва да се изследват възможностите на основните училища за прием на ученици и да се гарантира осигуряването на заетост на всички учители.
• В начален етап, от 1-и до 4-и клас, да се гарантира достигането на знания, умения и компетентности. За целта да се върне оценяването и да се възстанови еднократно повтаряне на ученик при явни езикови и социални дефицити.
• Да отпаднат незабавно Национално външно оценяване (НВО) в 4-и и 10-и клас, като безсмислена за системата статистика.

Синдикат „Образование“ трасира 5 важни политики, които са водещи, за спасяване на българското образование:

1. Демографската криза в учителската професия: Кой ще учи децата на България утре?
2. Образование с брутална доминация на информацията. Дали претоварените академични програми могат да произведат функционална грамотност?
3. Епидемията от агресия: Защо училищата се превръщат в несигурна среда?
4. Системното неравенство: Как разделяме децата си на две Българии още от първия учебен ден?
5. Бюрократичната машина: Как смазваме професионализма и ентусиазма на учителя?

1. Политиката за привличане и задържане на учители е кадровата бомба със закъснител: Кой ще учи децата на България утре?

Българската образователна система е изправена пред демографска катастрофа, която заплашва самото ѝ съществуване. Данните са безпощадни и чертаят картина на професия на ръба на колапса.

Българските учители са сред най-възрастните в целия Европейски съюз. Според данни на МОН за учебната 2023/2024 година, средната възраст на българския учител е 48 години, като други анализи сочат дори по-тревожни стойности от 54 години.

Почти половината от всички учители в страната (49.1%) са на 50 или повече години, а близо една трета (31.3%) са на възраст над 55 години.

 Това не е просто статистика, а тиктакаща бомба със закъснител. В рамките на следващото десетилетие се очаква масово пенсиониране, което ще отвори огромна, почти невъзможна за запълване, празнина в системата. Недостигът вече е болезнено реален, особено по ключови предмети като природни науки, технологии, инженерство и математика (STEM), както и по български и чужди езици. Проблемът е особено остър в малките населени места, където концентрацията на ученици в неравностойно положение е по-висока.

Наблюдава се и един тревожен парадокс. Висшите училища в страната подготвят значителен брой специалисти с педагогическа квалификация – над 7500 души само за 2023 година. Въпреки това, по-малко от 20% от тях реално влизат в класната стая. Според данни на Световната банка, около 40% от завършилите педагогически програми изобщо не започват работа като учители след дипломирането си. Най-шокиращият симптом за състоянието на системата е фактът, че над 70% от малцината млади и смели учители, които все пак изберат тази професия, напускат системата още през първите си 3 години на работа.

Политиката, фокусирана единствено върху увеличаване на заплащането, се оказва капан. Проблемът е в стресиращата работнаа среда. Държавата и МОН с право се стремят да повишават възнагражденията, което е и последователно искане на нашия Синдикат „Образование“.

 Началната заплата достигна 2131 лв. и е 120% над СБРЗ за страната. Въпреки това, данните за масовото напускане показват, че проблемът е много по-дълбок. Системата е като „буре без дъно“ – колкото и нови кадри да се опитваме да налеем в нея, те изтичат заради токсичните условия. Причините за този отлив са комплексни:

1. Непосилни условия на труд – младите учители се сблъскват с огромен стрес, липса на ефективна подкрепа и менторство, голям обем административна тежест и множество непедагогически дейности, които ги отклоняват от основното им призвание.
2. Неконкурентно заплащане: въпреки постигнатите увеличения, учителската заплата остава неконкурентна спрямо очакванията на младите специалисти в други сектори, където стартовите възнаграждения могат да достигнат до 6000 лв.
3. Липса на подкрепа: липсват ефективни адаптационни и наставнически програми, които да подпомогнат младите колеги в най-трудния им период – първите месеци и години в професията.

Кадровата криза създава самоподдържаща се низходяща спирала. Съществуващият недостиг на учители увеличава натоварването, както учебно, така и административно, на оставащите в системата колеги. Това повишено натоварване води до по-висок стрес и професионално прегаряне („бърнаут“), които са ключови причини за напускане, особено от младите. Всяко напускане задълбочава първоначалния недостиг, затягайки примката на този порочен кръг. Това изисква не просто временни мерки, а системна подкрепа и превенция от неучителските задължения, която да прекъсне спиралата, например чрез въвеждане на асистенти, администратори, медиатори, помощници на учителя, които да поемат всички непедагогически, медицински и социални дейности, и да облекчат учителите.

2. Политика за промяна на учебните програми, учебните планове, учебниците и създаване на учебно съдържание релевантно на спецификата и възрастовите особености и способности на учениците

Борбата за мотивация на българския ученик катастрофира с претоварените академични програми и не се приближава към функционалната му грамотност.

Констатация на проблема – парадоксът на знанието

Българското училище днес е изправено пред един фундаментален парадокс – то преподава повече от всякога, а учениците знаят все по-малко. Учебното съдържание е претоварено, написано на „висок академичен стил“ и често е напълно несъобразено с възрастовите и когнитивни възможности на учениците. Този подход, наследство от миналото, когато целта е била да се произведе тесен „елит от специалисти“ за олимпиади и специфични научни области, днес се оказва пагубен за масата учащи. Той принуждава децата да учат уроците си наизуст, без да ги разбират, само за да възпроизведат информацията на следващия ден.

Резултатът от този подход не е добър, според годишните и срочни оценки, според НВО и ДЗИ, както и според международни изследвания.

По въпроса за префокусиране на учебните програми и намаляване на тежестта от огромния обем информация има национален образователен консенсус, като учителите смятат, че учебните програми се нуждаят от спешна и цялостна актуализация, а не от козметичните промени, на които сме свидетели досега.

Учебното съдържание е елитарно по своя дизайн и произвежда неравенство по подразбиране. Трудната мотивация на учениците не е случаен дефект на системата, а неин програмиран резултат. Когато учебното съдържание е претрупано и неразбираемо, учениците или го наизустяват механично, или се отказват и губят мотивация, което води до трайни трудности с усвояването на материала. Този модел е проектиран за върха на образователната пирамида и неизбежно води до провал на нейната основа. Реформата не трябва да бъде просто „олекотяване“ на материала, а фундаментална смяна на философията – от елитарна към универсална, достъпна и приобщаваща.

В същото време, съществуващата система за оценяване, и по-конкретно Националното външно оценяване (НВО), се явява основна спирачка за всяка реформа в преподаването. Налице е политическа воля за преминаване към компетентностен подход и рамкови програми, фокусирани върху умения. Но докато съдбата на учениците след 7-и клас зависи от изпити, които са изцяло съдържателно ориентирани и брутално фокусирани към 2 предмета, учителите са поставени в невъзможна ситуация. Високият залог на НВО принуждава всички – учители, ученици и родители, да се фокусират изцяло върху подготовката за теста, което означава запаметяване на факти и решаване на стандартизирани формати, омаловажаване на повечето учебни дисциплини, които са решаващи в педагогиката. Това измества на заден план развитието на критично мислене, креативност и умения за решаване на проблеми. Докато НВО в сегашния си вид остава основен измерител на успеха, всякакви реформи в учебните програми ще останат само на хартия, защото практиката в класната стая ще продължи да бъде диктувана от изискванията на изпита. В изследването на Синдикат „Образование“ към КТ „Подкрепа“ 48,3% са за отпадане на НВО след основно образование, тъй като учениците губят мотивация към важни, формиращи личността предмети, които не са в обхваната на НВО.

3. Политика за обща подкрепа или епидемия от агресия – защо училището се превърна в бойно поле?

Училищната среда в България става все по-несигурна. Свидетели сме на истинска епидемия от агресия, която превръща училищата от храм на знанието в бойно поле. Статистиката е стряскаща и показва ясна тенденция на ескалация. Само за учебната 2022/2023 г. Министерството на образованието и науката е регистрирало 4057 инцидента, което е значителен ръст спрямо 2744 за предходната година. Други данни сочат над 3300 случая на физически и вербален тормоз за 2022 г. Особено тревожен е ръстът на кибертормоза, който според някои анализи е нараснал с над 85%, за последните 5 години.

Тормозът е системен проблем, който често е насочен към по-различните, по-срамежливите или учениците със специални образователни потребности. За съжаление, много често вече, ученическата агресия е насочена към педагогическите специалисти и ръководствата на училищата.

За една учебна година са регистрирани 207 такива случая на ученически интервенции към учители, което е ясен знак за тоталния срив на авторитета към родителите, учителите и институцията училище.

Съществуващите механизми и национални програми за превенция на насилието очевидно не работят. Причината е, че те са предимно реактивни, фокусирани върху санкциите след инцидента, а не върху изграждането на превантивна и подкрепяща среда. В тази ситуация учителите се чувстват напълно „обезоръжени“. Нормативната уредба, и по-специално Наредбата за приобщаващо образование, дава свръхправа на учениците и родителите, но не и адекватни инструменти за въздействие на учителите срещу системни прояви на агресия и недисциплинираност.

Агресията е симптом на „емоционалната неграмотност“, която системата произвежда. Както видяхме, образователната система е обсебена от академичното съдържание и напълно пренебрегва развитието на социални и емоционални умения като емпатия, управление на гнева, решаване на конфликти и толерантност. Децата не се раждат с тези умения – те трябва да бъдат преподадени и моделирани. Когато училището абдикира от тази своя възпитателна функция, то оставя вакуум, който, при липса на адекватни модели и в семейството, се запълва от примитивни реакции – агресия. Епидемията от агресия е пряко следствие от провала на възпитателната, а не само на дисциплинарната функция на училището.

Освен това, „обезоръжаването“ на учителя създава несигурна среда за всички, включително за добрите ученици. В стремежа си да защити правата на всеки ученик, нормативната уредба е ограничила възможностите на учителя за бърза и ефективна реакция. Това създава усещане за безнаказаност у агресорите и подкопава авторитета на учителя. В тази среда страдат огромното мнозинство от ученици, които искат да учат в спокойна атмосфера. Техните права за качествено образование биват системно нарушавани от малцинство, срещу което системата е безсилна. Политиката за защита на правата е постигнала обратен ефект. Необходимо е спешно пребалансиране, което да върне на учителя правомощията да бъде гарант за реда и сигурността в класната стая, например чрез въвеждане на оценка за дисциплина, както нашият синдикат и други колеги настояват от години.

4. Политиката за равния достъп до образование или двете Българии в класната стая

Българската образователна система не успява да изпълни своята най-важна социална функция – да дава равен шанс на всяко дете, независимо от неговия произход. Напротив, тя все по-често циментира и задълбочава съществуващите социални неравенства. Данните са категорични: образователните резултати на учениците са в пряка и силна зависимост от социално-икономическия и образователния статус на техните родители. Анализите на резултатите от НВО по БЕЛ в 7-ми клас по общини показват ясна корелация – колкото по-висок е делът на бедните деца и на родителите с ниско образование в една община, толкова по-ниски са средните резултати на изпита.

Проблемът с ранното отпадане от училище е сериозен, като 15.1% от младежите между 15 и 29 години нито учат, нито работят. Но това е само върхът на айсберга. Много по-голям и скрит е проблемът с тези, които формално завършват, но не са придобили адекватни знания и умения, превръщайки се в част от армията на функционално неграмотните.

Недофинансираното образование се превърна в машина за сегрегация. В един идеален свят, този пазарно-ориентиран модел би стимулирал конкуренция и качество. Но образованието не е идеален пазар, то очевидно не е никакъв пазар. Училищата в богати райони привличат ученици от мотивирани семейства, натрупват повече средства и стават още по-привлекателни. В същото време, училищата в бедните райони остават с учениците, които имат нужда от най-много подкрепа – деца с обучителни трудности, от семейства в криза, с липса на родителски контрол. Парадоксално, системата ги наказва финансово за това, че работят с най-уязвимите. Те получават по-малко средства (защото имат по-малко ученици), но имат нужда от много повече ресурси – психолози, медиатори, логопеди. Вместо да насърчава качеството, моделът създава и затвърждава една двускоростна образователна система. Той е фундаментално несправедлив и е активен двигател на социалното неравенство.

Политиката за стандарт на образователните институции по европейски модел трябва да се фокусира към създаване на добри възможности за отлично образование във всички български училища, а не да стимулира, създаването на елитни мега училища, заради които се създаде и НВО в седми клас.

Претовареното и академично учебно съдържание е най-недостъпно именно за учениците, които нямат подкрепа у дома – чиито родители не могат да им помогнат или да платят за скъпи частни уроци. По този начин, елитарният характер на учебните програми действа като филтър, който систематично отсява децата от по-бедни и по-необразовани семейства. Високият процент на функционална неграмотност не е разпределен равномерно в обществото, а е концентриран именно в тези уязвими групи.

Не можем да решим проблема с неравенството, без да решим проблема с учебното съдържание, и обратно. Сегашната система превръща съществуващите социални неравенства в образователни такива.

5. Бумащината и неучителските задължения – тихият убиец на ентусиазъм на учителя

Административната тежест, или „бумащината“, както я наричат колегите, е системен проблем, който буквално задушава българския учител. Проучване на синдикат „Образование“ към КТ „Подкрепа“ показва, че учителите работят далеч над законоустановената 40-часова седмица, като средната продължителност достига 49 часа, а в някои случаи и до 59 часа. От това време средно по 15 часа седмично отиват за административна работа, която няма пряка връзка с учебния процес. Тази тежест се е увеличила с цели 3 часа само за последните две години.

Тази смазваща бюрокрация е една от основните причини, които отблъскват младите учители от професията и ги карат да напускат още в първата си година. От години ние настояваме за намаляване на административната тежест, включително чрез реална дигитализация и премахване на абсурдното паралелно водене на хартиена и електронна документация и традиционното повтаряне на сходни справки от МОН и РУО.

За съжаление, дори въвеждането на нови електронни платформи често води до допълнителни проблеми, сривове и хаос, които утежняват, вместо да облекчават работата на учителите.

Бюрокрацията не е просто загуба на време, тя е инструмент за контрол и израз на дълбоко недоверие към учителя. Голяма част от документацията, която се изисква от учителя, има „спорен образователен ефект“. Тя не служи за подобряване на преподаването, а за доказване на дейност пред по-висши инстанции. Учителите усещат, че МОН оказва „засилен натиск“ върху директори и регионални управления за изпълнение на тези безсмислени административни дейности. Това създава култура на отчитане, а не на резултати. Учителят е третиран не като автономен професионалист, на когото се има доверие, а като чиновник, който трябва да попълва формуляри, за да докаже, че е бил в час. Това отношение е дълбоко демотивиращо и е в основата на ерозията на авторитета на учителя. Борбата с „бумащината“ е всъщност борба за статута и достойнството на учителската професия.

Административната тежест е и „тихият убиец“ на иновациите и качественото преподаване. Учителят има ограничен ресурс от време и енергия. Всяка минута, прекарана в попълване на ненужен доклад, е минута, открадната от подготовката на интересен урок, от проверка на домашни, от индивидуална работа с ученик в нужда или от собствената му квалификация. Системата изисква от учителите да бъдат иновативни, да прилагат нови методи, да се справят със сложни социални проблеми като агресията. В същото време, тя ги засипва с административни задачи, които изцеждат времето и творческата им енергия, необходими за тези иновации. Не можем да очакваме креативност и вдъхновение от хора, които са изтощени от безсмислена бумащина. Освобождаването на учителя от бюрокрацията е най-пряката и ефективна инвестиция в подобряване на качеството на работата в класната стая.

Петте проблемни политики, които визира Синдикат „Образование“ към КТ „Подкрепа“ не са отделни и независими. Те са в сложна компилация и очертават модел на една недофинансирана  и бюрократична система, която е недоверчива към собствените си учители, но е издигнала в култ родителите и техните желания. Кадровата криза, която чука на вратата е в резултат от формирането на един нов по български модерен педагогически специалист, който по-скоро прилича на момче за всичко.

Неравенството се задълбочава от обемното учебно съдържание и недофинансираната образователна система.

Агресията е плод на пренебрегнатата възпитателна функция на училището, което либералното образование роди.

Петте приоритета, очертани от Синдикат „Образование“ към КТ „Подкрепа“, не са изолирани – те са взаимно свързани и формират облика на една претоварена, бюрократична и недоверчива система, в която учителят е поставен в подчинена позиция. Без решително справяне с кадровата криза, образователното неравенство, агресията, неадекватното съдържание и бюрократичната тежест, българското образование няма как да се развива успешно.

И ако българските политици, които са отговорни за правилните национални образователни политики, не спрат да флиртуват с българските родители, припознавайки ги като бъдещи избиратели, а българското общество не спре да си представя родното образование като социална услуга, то „либералното“ образование ще ни влече към образователни неуспехи.