Трипартизмът е известен като социално или политическо съгласуване на публичните политики чрез консултации и преговори между представители на националните правителства, синдикатите и работодателските организации, които в множество от случаите участват директно в изпълнението им. Тази практика е традиционна в Западна Европа и широко се разпространи през последните десетилетия дори сред държави, в които през миналото трипартизмът е бил немислим. Въпреки това, все още има много малко информация за приложението на трипартизма в някои региони на света.
Проведено е изследване, което включва осем различни казуса от Африка, Източна Азия, Централна и Източна Европа и Латинска Америка. Фокусът на изследването пада над влиянието на трипартизма върху националните политики през периода от 1990 до началото на 2000 г. – период, който традиционно се характеризира с преобладаващ неолиберализъм. По това време, Международният валутен фонд (МВФ) и Световната банка вървяха в посока на реформи посредством въвеждане на стандартен пакет от политически мерки, по-известен като „Вашингтонския консенсус“, обхващащ търговска и финансова либерализация, дерегулация, приватизация, православни и като цяло рестриктивни макроикономически политики. Много от правителствата се насочиха към пазарно-ориентирани реформи, стремейки се към по-добра интеграция в рамките на световната икономика. Тези политики бяха сериозно критикувани и в резултат се оказаха силно разочароващи.
Дали провеждането на тристранни преговори влияят и променят темпото, последователността или съдържанието на икономическите реформи? Дали засягат средата, в която се осъществяват тези реформи? Именно тези въпроси са проучени чрез разглеждане на конкретни примери в държави, където трипартизмът е прилаган в различна степен: Южна Африка, Зимбабве, Република Корея, Сингапур, Полша, Словения, Чили и Уругвай.
Тези казуси дават богат емпиричен материал, който свидетелства, че когато трипартизмът се прилага активно, влияе над реформите в полижителен аспект, като ги прави по-справедливи и политически устойчиви, като намалява негативните последици в социален аспект. Тристранните преговори не оказват каквото и да било влияние над съдържанието на реформите от 90-те години, когато те запазиха своята пазарна ориентация, но пък спомогнаха за това държавите да преосмислят и съгласуват своите икономически и социални цели.
Следните три хипотези изиграха ръководна роля в изследването:
1. Трипартизмът подпомага икономическите реформи да бъдат проведени по начин, по който да са ефективни и справедливи.
2. Трипартизмът прави икономическите реформи по-устойчиви в политически аспект.
3. Трипартизмът увеличава шансовете една национална политика да бъде достатъчно гъвкава, тъй като осъществява връзката с представители на международно равнище (пример: едно правителство може да реши да приложи определена политика или подход, по външна препоръка или предложение, но в адаптиран за специфичната националната ситуация вид).
Тези хипотези бяха тествани чрез конкретни казуси в четири различни региона на развиващия се свят. Трипартизмът не представлява просто един променлив фактор въпросът е до каква степен се прилага той в конкретната държава. Въпреки че в много от развиващите се страни има създадени институции, които функционират на тристранен принцип, те са често нямат достатъчно власт, чрез която да окажат каквото и да било забележимо въздействие върху политиката. Те по-скоро функционират само формално и са чисто консултативни или пък действат в рамките на авторитарност, която ограничава автономността им. Само по себе си наличието на тристранен орган или степента на законовите му прерогативи, не би могло да послужи като показател за измерване на равнището на трипартизъм в дадена държава.
Разликата между силен и слаб трипартизъм може да бъде определена въз основа на няколко фактора. В гореспоменатото изследване са определени пет основни показателя:
1) обхват на провежданите на трипартитен принцип политически консултации и преговори;
2) брой на постигнатите към момента на изследването споразумения;
3) обсег на сключените споразумения;
4) непрекъснатост на трипартитната практика;
5) сила и автономност на представителите на трудещите се.
Първите четири показателя измерват продължителността, постоянството, обхватността и резултатността на тристранния обмен, докато последният (пети) показател разглежда и се занимава с осигурените основни условия.
Доказателствата, представени в проведеното изследване, ясно подкрепят първата хипотеза, отнасящата се до това, че при активно прилагане на принципите на трипартизма, се стига до икономически реформи, които съчетават ефективност и справедливост. Като се има предвид, че тристранните преговори не променят фундаментално съдържанието на пазарно-ориентираните реформи, може да се каже, че поне ги насочват в посока постигане на равенство и в посока смекчаване на тяхната социална цена. Механизмите варират в различните държави, но винаги включват различни комбинации от следните фактори: усилия за намаляване на дислокациите и за ограничаване обхвата на структурните промени; мерки за компенсиране на засегнатите и за насърчаване на приспособяване на населението посредством различни обучения и индустриална политика; политики в подкрепа правата на работещите и в подкрепа на социалната закрила; усилия за намаляване на неравенството в доходите.
В най-успешните разгледани случаи политиките, свързани с доходите, са от ключово значение за постигането на тристранни споразумения и са полезен инструмент за процеса на макроикономическо управление. Един много подходящ пример е Словения, която използва тристранния принцип за определяне на заплащането още в средата на 90-те години, за да понижи инфлацията си и да лимитира дисперсията в заплащането по време на прехода й към пазарна икономика, като едновременно с това успя да запази равнището на безработицата ниско. Друг пример може да бъде даден и със Сингапур, който също прилага тристранния принцип за определяне равнището на заплащането още от 1970 г. насам и който цели насърчаване на растеж и гъвкавост на заплатите, задвижване на икономиката в положителна посока и възможност за навременна реакция в икономически аспект при нужда. Освен политиката за доходите, двете държави осигуряват и пространни програми за обучение – продукт на трипартизма. В случая на Сингапур те са комбинирани с индустриални политики и с активно държавно участие. В Словения са комбинирани със стабилно законодателство в защита на работните места и постепенно преструктуриране, целящо да се гарантира безпроблемна икономическа адаптация с по-ниска социална цена.
Трипартизмът засили универсалните схеми за по-човешки политики и отношение и по-прогресивно данъчно облагане в Словения, докато в Сингапур по-скоро изигра ролята на инструмент за разширяване на социалната закрила. Именно тези политики спомогнаха Словения да стане първата държава на прехода, която прие евро-валутата през 2007 г., отчитайки добри данни по отношение на заетостта и ниско неравенство в доходите. Междувременно Сингапур има една наистина дълга история на макроикономически стабилитет и на ниска безработица, но отчита много по-сериозни различия в доходите. Въпреки че трипартизма в Сингапур е институционализиран и успява да оказва влияние върху формулирането на политиките в страната, автономията на синдикатите е все още твърде ограничена от правителството
В резултат от проведеното изследване се потвърди и хипотезата, че трипартизмът влия в положителна насока над икономическите реформи, като ги прави по-устойчиви от политическа гледна точка. Това се потвърди дори и в случаите, когато трипартизмът е по-слабо прилаган на практика. Контрастът между Полша и Словения е подходящ пример в това отношение: едностранната политика на правителството в Полша често предизвиква протести (като миньорски и др.), които струват твърде скъпо на държавата, докато синдикатите в Словения, участващи в трипартитните преговори на реформите, чувствително засилиха тяхната политическа устойчивост.
От гледна точка на труда трипартизмът трябва да се разглежда като модел, основаващ се на понятието „политически обмен“, с който синдикатите заявяват своя ангажимент да работят за постигане на справедливи доходи, на ефективни политики по заетостта и на социалния просперитет на държавата. Тристранните преговори предоставят възможност на социалните партньори да участват в процеса на правене на политика по начин, по който да се минимизират дислокациите, да се насърчава постепенното приспособяване и да се засилва социалната закрила в момент на широки структурни промени. В хода на изследването и на база разгледаните казуси бяха намерени трърде малко доказателства за каквито и да били недостатъци на трипартизма.
В резултат на извършените констатации, може да се направи заключението, че активно прилагания трипартитен принцип в управлението би могъл да спомогне държавите да устоят на натиска, предизвикван от все по-разпростиращата се глобализация, както и да постигнат един по-социално балансиран растеж.