Крахът на световната финансова система повдига сериозни въпроси в областта на корпоративното управление, особено в англо-американските юрисдикции. Глобалната финансова криза, предизвикана от събитията в САЩ и Великобритания, заличи световното богатство и нанесе щети в огромен мащаб. През пролетта на 2010 г. световните фондови пазари отбелязват изумителните 20 трилиона щатски долара загуба при предишни стойности от около 61 трилиона долара през декември 2007 г. Равнището на растеж на ОИСР спадна в резултат от кризата, но вече започва с бавни темпове да се възстановява, докато в по-развитите икономики се очаква това равнище да остане непроменено – ще достигне 2,5% през 2011г., според икономическите прогнози на МВФ. Според прогнозата на ОИСР от месец септември, годишният темп на растеж в страните от Г7 ще спадне с около 1,5% през втората половина на 2010 г., което означава, че се прогнозира по-голямо влошаване, отколкото през май 2010. В Щатите съществуваха сериозни опасения, че понижената заетост през септември би могла да предизвика поредната рецесия, което да засегне Федералния резерв. Зародилата се в Америка финансова криза и ролята на Англо-американския модел на корпоративно управление са два въпроса, които се налага спешно да бъдат преразгледани.

Този модел за голяма изненада не успя да защити капиталите на акционерите, което би трябвало да бъде една от основните му цели, тъй като съгласно англо-американското корпоративно право, директорите са определяни като имащи НА ПЪРВО МЯСТО задачата за опазят стойността на вложенията на акционерите. Капиталът на работещите хора (и по-точно пенсионните фондове на трудещите се, които са инвестирани от институционални инвеститори в борсовите пазари) също бе пропилян. Перспективите за бъдещето на милиони работещи хора също се влошиха. Усещането за покачващо се обществено недоволство е напълно разбираемо. Днес, след всичко преживяно, въпреки обещанията на политици и власт-имащи, че нещата ще се променят, изглежда, че далеч не става така и дори отново се завръщат към бизнеса, както обикновено. Банкерите отново яхват седлото. Изплащат се щедри премии. Бордовете на редица банкови и не-банкови организации, точно както и англо-американските юрисдикции, не можаха да се поучат от вредите, които нанесоха, и не бяха изцяло изяснени причините, които ги предизвикаха.
Ако политиците не предприемат някакви мерки, то тогава световните синдикати трябва да окажат натиск за решителна промяна. Над банките и не-банковите дружества трябва да бъде налагано правилно, ефективно, независимо и прозрачно наблюдение. Извличането на преимущества от чудесните процедури на участие във взимането на решение от страна на работещите в Германия (както и други демокрации около река Рейн) и други (например – Швеция и Скандинавските страни), които са авторитарни и не включват стила на англо-американските споразумения за единно управление трябва да бъдат оспорени. За да докажат своите аргументи, синдикатите трябва да бъдат в състояние да разкрият, че независимите предприятия са способни по-добре да защитават както просперитета на работници си, така и вложенията на акционерите.
Гласът на работещите хора трябва да бъде чут, когато става въпрос за контрола на най-големите корпорации в света. Демократичното самоопределяне на работното място изисква не по-малко. Това е единственият начин, по който разрушителното чувство на алчност може да бъде контролирано. Добре отрепетираният аргумент, че независимият надзор би задушил иновациите (защото решенията няма да бъдат взети и по този начин възможностите за бизнеса ще бъдат загубени) е просто една целенасочена пропаганда. Търговските рискове са, разбира се, неизбежни – те никога не могат да бъдат изцяло заобиколени. Ролята на надзора е с цел да се гарантира, че по-сериозните рискове са напълно и обективно оценени (поне докато съществуват доказателства, че банковите фалити в САЩ и Великобритания се случиха, поради причината, че съветите на мениджърите за управление на риска бяха заглушени), докато капиталът и прехраната на работещите да бъдат застрашени от безотговорно, безнадзорно и безконтролно взимане на решения.
Важно е да се запомни, че цялата информация, предоставена от предприятията в англо-американските юрисдикции, е осигурена, но впоследствие – след края на събитието.

За да продължи дебатът по тези въпроси, ОИСР трябва да оспори т.нар. „скрита програма“, която все още има много слаби страни по отношение на корпоративното управление; на рамката на ОИСР за корпоративно управление и дискусиите на различни кръгли маси пренебрегваха предупрежденията в миналото. Необходимо е спешно да погледнем обективно и открито на алтернативите, които са понастоящем дискредитиращи англо-американския модел. За да се постигне това, е много важно да се гарантира, че интересите на работниците и всички легитимни заинтересовани страни са добре и коректно представени. GLU и неговите съдружници трябва да съсредоточат изследванията си в посока на това как различните управленски структури се справят със защитата на корпоративното богатство. Англо-американският модел за стойността на капитала на акционерите бе подложен на подробно изследване. В контраст, моделът на заинтересованите лица не беше (пример: Алън и Гейл, 2002 г.). Изследването трябва да успее да разработи методи, подходящи за оценка в краткосрочен и в средносрочен план на резултатите в най-големите публични търговски дружества, в зависимост от модел на управление, който прилагат.

Англо-американският модел се базира основно на неокласическата теорема Arrow-Debreu и хипотезите за ефективни пазари. На първо място това показва, че ако целта на корпорацията е да увеличи капитала на акционерите и това бъде постигнато, то тогава се смята за т.нар. Ефективност на Парето (т.е. поведението е от полза за всички, дори и извън корпорацията). От друга страна, въпросът за разпределението на доходи в обществото се определя от прогресивното данъчно облагане. Това поставя директорите на дружества в ситуация, в която имат ясното задължение да увеличават вложенията на акционерите. Твърди се, че постигането на тази цел от своя страна ще насърчи ефективно разпределение на ресурсите, както е постулирано и в хипотезите за ефективни пазари. В пълна противоположност и за разлика от корпоративното право в юрисдикциите на Райнланд ясно се посочва, че целта на големите корпорации е да преследва едни по-високи интереси, отколкото просто тези на обикновения акционер. Заинтересованите лица от своя страна са силно притеснени да не би по този начин този маниер да се превърне в основна характеристика на поведението и управлението на борда, на вземането на решения и на процеса на инвестиране. Изследването трябва да се фокусира над това какви ще бъдат последствията, ако крайната цел на корпорацията не е единствено и основно повишаване капитала на акционерите. Според Алън и Гейл, над 80% от анкетираните мениджъри в Германия, Франция и Япония са съгласни, че интересите на заинтересованите лица са по-важни от интересите на акционерите. За разлика от тях повече от 80% от анкетираните британски и американски мениджъри твърдят, че интересите на акционерите са на първо място по значимост.

Въпреки че, моделът на заинтересованите страни бе дискретно отхвърлен от едно цяло поколение на англо-американски корпоративни финансисти, корпоративните правни теоретици и финансови анализатори, сега променят тази ситуация. Все повече се наблюдава едно осъзнаване на факта, че англо-американският модел на корпоративно управление не отговаря на собствената си цел – максимизиране на капитала на акционерите. В същото време той дори компроментира в дългосрочен план инвестициите на останалите заинтересовани страни, най-вече тези на работещите хора. Настъпи време за промяна на корпоративното управление в полза на всички. Дебатът трябва да бъде открит и доказателствата за всичко това трябва да бъдат оценявани достатъчно независимо.

Richard Tudway (авторът на статията) е директор на Центъра за Международна Икономика в Лондон. Той е изследовател в областта на корпоративното управление и частен преподавател по мениджмънт, икономически науки и финанси в няколко международни бизнес училища.

За повече информация: http://column.global-labour-university.org/